Защо, когато разпознаем и дойде точка на кипене, не се отдаваме на мощния импулс, а бягаме в обратната вселена?
Нали жадувахме да бъдем разпознати и разпознаването да усетим?
Защо неистово поставяме бариери и пламъците се разделят?
Защо мълчим, когато диалогът не спира да говори в нас?
Защо бягаме, за Бога, когато бягството е от самите нас?
Защо е страшно да обичаме човек, съдбата си и себе си?
Защо затваряме очите си и слепешката продължаваме напред?
Защо, когато знаем, не прилагаме?
Защо промяната не идва от самите нас, а чакаме да ни премести външното по начин, който ни ранява?
Защо красивото, изящното, истинското и любящото заключваме в сейфа на съзнанието си и пазим своите съкровища за тъмното убежище, което изградихме с труд?
Защо картинните галерии разглеждаме сами?
Защо не споделим „химерите“, макар след това да ни боли?
Защо и от кого се пазим?
Защо предпочитаме да мразим това, което толкова обичаме, и всячески да го отричаме?
Защо душата се разкъсва, когато иска да възкръсна?
Защо обичаме зародиша, ала оставяме плода да гние?
Защо ли хиляди „защо“ преследват ме като стихия?
Защо не мога просто да живея, без да търся смисъла, а да го живея?
Защо не мога да се помиря с така нареченото „тук и сега“?
Какво ли още ще открия и кому да го даря?
Защо ли ми е да разбирам, когато завладяна съм от тишина?
Къде изчезна птичата ми песен?
Къде остана искрения зов,
когато в мен си тъй дълбоко свещено търсена, Любов?
Изливам своите въпроси и нови пластове откривам.
Какво като прииждат още и отговори намирам?
Какво ако не приложим законите на тихият ни зов?
Какво ако не успеем да живеем в цялост с истинска любов?
Задачи, планове, проекти.
Сметки, хора, обстоятелства.
Къде си ти сред чуждите сюжети и чужд ли си на себе си, човече?
18.04.26 г. 11:59 ч.
