Възражда се душата след бурята и отчуждението.
Приема си съдбата, докоснала съновидението на гордостта и егоизма, изискващ подчинение на себето, което оперира с всички щитове, възпиращи процеса на растежа.
Живот ли е живот за себе си?
Ще поживееш ден, два, три и после ще потънеш в силите на отрицанието, съдещо околната среда.
Когато не участваш в сътворението, стоиш в оценката на чуждия живот и давиш се в презрението на собствения си разкош.
Какво, когато си богат, щом няма кой да напоиш и да нахраниш с твоята благодат, а само в себе си я задържиш?
Какво от туй, че имаш, щом се скъпиш да раздадеш?
В сърцето си таиш обида и носиш собствения си брътвеж.
О, Боже, научи ме кога да давам и кога да се пестя.
Да бъде в Твоето име и за славата Ти в света.
За мен ще бъде радост, че светлината се разпространява.
Да бъда съд и изворна река, която има и раздава.
А Ти ще вливаш нов живот и пълнотата ще е вечна.
Щом Те приех, не ми е нужен друг разкош, Ти направляваш пътя и съдбата.
Живееш в мен.
Възкръснал и роден.
Царството Ти въдвори се на Земята.
07.04.26 19.53
